Зората на българската книжовност

Културата и нейното книжовно направление – литературата, се доказват като могъщи оръжия през вековете. Те са способни да изразяват мислите, опита и мъдростта на поколения творци. При други обстоятелства могат да се превърнат в палачи или съзидатели на цели цивилизации.

Днес пишем, четем и говорим свободно на собствения ни език. Струва ни се нормално, нали? Не се замисляме, че всеки ден под една или друга форма използваме азбука, създадена преди векове, а някои от често използваните ни думи ни отвеждат до времената, в които дори не е имало писменост. За да имаме всичко това днес, братята Константин Кирил – Философ и Методий поемат по дълъг път, изпълнен с множество трудности, търсения, реформи, политически интриги и религиозни сфери на влияние в цяла Европа. Техните ученици – идните поколения български книжовници избират да отдадат живота си на развитие, запазване и обогатяване на нашия език, а с него и на цялата ни култура и националност. Старобългарският език се превръща в основата, върху която са изградени всички останали славянски езици.

Голи, без книги са всички народи…

Тези думи, за чийто автор обикновено се счита българският книжовник Константин Преславски, някак най-пълно изразяват крайната цел на тази книга. Не бива да забравяме, че българските култура и книжовност са също такъв повод за гордост, какъвто са и военните победи и дипломатическите успехи на древните български владетели. Докато суверените на българската държава воювали с меч за прослава на България, литературните творци воювали с пера по пергамента. Те се борели с нормите и особеностите на латинския, гръцкия и българския книжовен език, за да представят на българския читател такива творби, които да обогатят неговата култура и светоглед. Това често коствало на книжовника всичко – за да се посвети на литературно творчество един средновековен българин обикновено се замонашвал, отделял се от светския живот, от семейството и родните си места и се отдавал на години обучение в различни манастири. Дейността им обикновено не носела и прослава – съгласно средновековните литературни традиции, повечето съставители на творби не записвали имена- та си, което оставя много от достигналите до нас ръкописи анонимни. Все пак не са забравени и никога няма да бъдат, защото живеят в езика, културата и националните ни ценности и днес.“