Михаела Петрова за писателите и писането

Текст: Михаела Петрова

„Питат ме: ако бях на пустинен остров и не познавах никого, който да е виждал онова, което съм написал, бих ли продължил да пиша. Отговорът ми e най-категорично „да“. Бих продължил да пиша заради компанията. Защото създавам един въображаем – винаги е въображаем – свят, в който бих желал да живея.“

Уилям Бъроуз

Сигурно всеки писател има своя отговор на въпроса защо въобще е започнал да пише. Избрах думите на Уилям Бъроуз, защото истината е, че всичко започва от въображението. То е онова, което разказва нашите собствени истории, дори когато не ги записваме. То е нашата вечна компания, когато говорим със себе си, дори и наум. Разкавачът обаче, този който дръзва да обрисува световете, в които навлиза, докато общува с тази „вътрешна компания“, се осмелява да материализира този свят – дори и да е само на хартия. Някои създават светове, в които биха желали да живеят. Други – разказват за световете, в които живеят страховете, притесненията, ограничаващите убеждения, тънкия лед, по който стъпва човешката психика, за да намери своята гледна точка и да се свърже с ценностите си за своя начин на живот. Има и такива, които просто изхвърлят ненужното от своя свят, точно както жените от време на време си прочистват гардероба от дрехи, които не носят.       

Един ден отваряш шкафа на преживявания, които си кътал като катеричка лешници и откриваш, че едно ти е умаляло, друго е демоде, трето – дори не се сещаш по каква причина се намира там. Понякога този процес не е много приятен – точно като метафората на психолозите за „скелетите в гардероба“. Но ако е дошъл моментът за разчистване, няма мърдане. Всяка дреха, дори и да не си обвързан вече с нея, може да ти разкаже история – поне вътрешният разказвач на нашата собствена история точно така възприема нещата. Кога и как сме я придобили, какво сме преживели с тази дреха. Кога сме я зарязали и забравили.

Същото е с убежденията, интересите, увлеченията ни, страстите, любовите –  преживяванията, които сме носили със себе си без да се замислим. Имали сме изживявания с тях. Най-разнообразни. Най-вече защото в някакъв период от живота ни сме смятали, че ни отиват. Или пък защото не сме имали късмета да правим собствен избор и се е налагало да износваме дрехите на по-голямото дете, на приятелка с голям гардероб. Или защото сме търсили компенсация на нещо с необуздан шопинг. Все едно – за писателят всичко това са истории за разказване.

Всяко едно нещо, с което някой някога е свързал своето внимание, емоции, чувство, мисъл, отваря вратите на въображението му и създава невидима компания в главата му, готова да го придружи на пътешествие.

За всеки автор причините са лични и най-разнообразни. Хенри Милър, например, твърди, че „никой не би написал и една дума, ако имаше куража да изживее това, в което вярва“. Онези, които познават творчеството му, могат да си обяснят тези негови думи в контекста на всичко, през което преминава собствената му автофикция. Но също така разбират, че той е имал куража. И нещо повече – дори когато те съветва да изживееш най-яркия живот, който си представяш, едновременно вдъхновява и да хванеш сам перото, за да запишеш своя уникален възхваляващ живота химн:

„Всеки ден принасяме в жертва най-чудесните си подтици, затова, когато четем редове, излезли от ръката на майстор ни се свива сърцето.  Разпознаваме ги, като че ли са писани от нас, като нежните кълнове, които сме задушили , защото ни е липсвала вяра в собствените сили, в собствения ни критерий за истина и красота.. Всеки човек, когато се успокои, когато стане отчаяно честен към себе си, е способен да изрече дълбоки истини. Всички ние имаме общ корен. Произходът на нещата не е загадка. Всички ние сме част от сътворението, всички сме крале, поети, музиканти. Трябва само да се отпуснем, да открием това, което винаги е било у нас“.

Понякога, писателят у теб се ражда сякаш оплоден от други, на вид дори несериозни неща, които харесваш.

Такъв е случаят на Уилям Фокнър.

„Живеех в Ню Орлеанс и вършех разни работи, за да припечелвам малкото пари, които едва ми стигаха да преживея. Там се запознах с Шърууд Андерсън. Разхождахме се из града в следобедните часове и разговаряхме. Вечер се срещахме отново и сядахме да пием една-две бутилки, докато той говореше, а аз го слушах. Сутрин не съм го виждал никога. Живееше изолиран и работеше. Това ставаше всеки ден. Помислих си, че ако такъв е животът на писателя и на мен би ми отивала такава професия. Там започнах да пиша първата си книга. Веднага открих, че писането е много забавно. Забравих дори да се срещам с Андерсън цели три седмици, докато той сам дойде в къщи, това се случи за първи път и ми каза: „Какво става? Да не би нещо да ми се сърдиш?“. Обясних му, че пиша книга. Каза само: „О, Господи!“ и си отиде. Когато завърших книгата, т.е. „Войнишката заплата“, срещнах госпожа Андерсън на улицата. Попита ме как върви книгата и аз ѝ отговорих, че съм я завършил. Каза ми: „Шърууд иска да сключи договор с теб. Да не прочете твоя ръкопис, а да каже на издателя си да го приеме“. Разбира се, съгласих се и така станах писател.“

Харесвам историята на Фокнър, независимо, че няма изгледи, нито пък имам амбиции да достигна висотите на „Врява и безумство“. Имах късмета да прочета тази история във времената, когато следвах „Българска филология“, обичах да седя в  някогашното кафене „Прага“ на Раковска, да гледам хората през прозореца и в кафенето, да записвам в бележник хрумнали ми мисли или да чета разказите, които тогава публикуваха в съботно-неделните издания на вестниците.

После се случи така, че във Виена, в прословутото café Central видях скулптура от папие маше в естествена големина на писателя Петер Алтенберг, а вече знаех също така, че и творчеството на Елин Пелин е силно повлияно от множеството часове, прекарани в селските кръчми в слушане и наблюдение. Тогава си казах: „Ето работа за мен, стоя си в кафенета и пиша“.

 

След толкова много години четене и писане, макар и предимно за медии, след много споделени истории в кафенета, кръчми, нощни барове, осъмвания в интересни разговори с разнообразни „маргинали“ – да се разбира като хора, свързани с изкуството; след хиляди часове, прекарани в изключителната компания на всички персонажи, родени в моя вътрешен свят, научих че Да, въображението е важно, без него добра история не се получава. Но също толкова ценно е общуването с писателите чрез четенето.

Когато чета нечия книга, се чувствам като поканена в компанията на автора. Онази, същата компания, за която Уилям Бъроуз говори – „светът, в който бих желал да живея“ и в този момент знам че съм готова да се отворя – като съпреживяващ или като гост, все едно, но готова да изживея съпричастност и да споделя мъдростта му.

А ако историята ме вдъхнови да грабна перото и аз – още по-чудесно.

За Михаела Петрова