Решението на Яворов

Разказ от Росен Карамфилов

Фото: Юлия Мартинова – Георгиева

Замислих се за Яворов. За неговата злочеста и величествена трагедия. Да бъде между две жени. Да се разпне помежду им като грешник. Да люби и двете. Всяка – по своему. Първата – фатално – като онзи куршум. Втората – чисто – като онази сълза.

За едната да сътвори това:

„Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка –
и в мъката любов!

Миражите са близо, – пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо, – пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, –
тя – плът и призрак лек!”

За другата – това:

„Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…”

Прави ли ви впечатление, че и в двете стихотворения говори за душата си? Душа, изтерзана от невъзможността да направи избор. Той е жадувал да го заяви с категоричност и да обърне масата, върху която е поставил свещника. Жадувал е да вика, да вика, да вика…
Ала не е могъл. Когато един мъж се чувства извън обсега на силата си, той глъхне. И Яворов по всяка вероятност е глъхнал, докато стрелите на Лоровата ревност са се забивали в гърдите му. Те са го правели виновен без вина. И той се е терзаел и е търсил изход там, където изход няма. Като че ли поради тая причина се припознавам в неговия брод. Познавам добре тая безизходица – да залюбиш сърце, що не умее да вярва. От вътрешната страна на черепа ми – като иззад струтен параван – почват да кънтят думите от Лорините писма:

„Аз не съм способна на никакви жертви, мой милий…”

Миг подир това – тъкмо обратното. Пристрастяващата, биполярна привързаност:

„.. Днес бих искала да те срещна, само за да се разминем, но да те видя…“

А сетне:

„Заради всичко, което ни заобикаля и което ни нервира – ний си отмъщаваме съвсем нелогично, на нас самите…“

Уж го виждам изписано с мастило върху листа, а кънти надълбоко, понеже съм го чувал със собствените си уши.

„И тъй до виждане утре или тогава, когато ти сам искаш. Грешката беше в това, че те обичах много. Но това е една поправима грешка. Днес те обичам по-малко и отсъствието ти ме не мъчи.“

Ако питате мене – тия слова са по-страшни от куршум в главата. По-страшни от неуспешния опит за самоубийство. По-страшни от незаслужената отрова, изплюта от хорските усти. Жлъчта, що Поетът е бил принуден да изпие сякаш са му сервирали нектар. Тия слова са като изпълнение на две екзекуции в една и съща нощ. Първата – на тоя който ги е написал. Втората – на тоя, който ги е прочел. Една сричка е способна да разболее любовта. Един полъх дори. Ако тя – любовта – в действителност е цвете – то ревността е плевелът, що го задушава. И то умира. Макар и красиво, но все пак – умира…

***

Прозрях го – осеян с натрошени огледала е тоя брод. Навсякъде – стъкла. Множество рискове да пострадаш. Да бъдеш наранен или да нараниш. Да се отдалечиш от себе си дори, докато вървиш по него. Нима и с теб, читателю на този текст, не се е случвало същото? Неведнъж. Нима и ти не си си скубал косите и не си гаснал в немощ, заради някоя пуста любов дето те е горяла като цигара, угасена в снежнобяла длан…
Само дето не си се гръмнал. Туй ми се вижда лесния дял от цялото. Не се изисква кой знае какво усилие да дръпнеш спусъка. Мъчното е преди туй, озарен от светлината на последната свещица в стаята – все пак да довършиш бележката. Ония две предсмъртни изречения:
„Моята Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея.”