Дневниците на живота ни – отвъд черното и бялото…

Текст: Кристина Митева

„Имаше такива дни, в които исках да издърпам времето назад и да стана отново млад и незнаещ.”

Днес искам да ви разкажа за една специална книга – „Дневниците“, на Радослав Гизгинджиев.

Тя не е развлекателно четиво.

Тя е поезия от най-висш порядък, макар на пръв поглед да преобладава прозата. Заглавията на отделните „късове” слово (есета, стихове или друго) са също поезия, сами по себе си. И говорят много.

Тази книга сякаш руши и изгражда отново. И е като крайпътна табела – за изгубени в болката и красотата души, които са способни на любов и на живот, въпреки всичко…

„Спомням си бъдещето и напълно забравям миналото. Това е като да влезеш в река и да усещаш водата, като едно живо същество, в което си – може да те отнесе, удави. Това е като въздуха, който диша от дъха ми.”

Авторът смело преобръща думите, изразите, сякаш са тежки камъни, под които има нещо важно и ценно, и ги използва по свой, нов начин, но това не е самоцелно, както е в така нареченото „изкуство за самото изкуство“, а е плод на търсенето и намирането на ярък израз на контрастни чувства и мисли. Гениален израз е на едно съзнание, което вдъхва живот на разпадащи се светове, „съшива“ заедно дори противоречащи си състояния. Радослав, както винаги, заговаря читателя, изважда навън и най-съкровеното и задава въпроси… на себе си.

За мен тази книга е като птица, която лети над бездна и носи на едното си крило доброто, а на другото – злото, на едното – ангели, на другото – демони, на едното – живот, а на другото – смърт, земята и небето… И името на тази птица е Любов, защото само и единствено любовта може да пренесе всичко над бездната, върху крилете си. Отвъд доброто и злото… А коя е Бездната, ще попитате? Човешкият живот. Човешката душа. Битието ни. Те са бездната, над която духът може да прелети и пренесе всичко, колкото и да е тежко – чрез любовта, която носи в себе си.

„Ако събираме в някой съд сълзите си и ги носим на гърба си, дали и крачка можем да направим?

А тези, които не искат да плачат… Как ли вървят?

Изпитвам болката на някой друг и никога не мога да разбера коя е моята болка.”

Това е дълбокото в тази книга, поне според мен. В дълбочината има и мистика, има метафори, странни образи и всичко това е ирационално, но пределно истинско. Как може да се възприеме? Не чрез ума, във всеки случай. Дори не чрез сърцето. А именно – чрез душата. Тази книга е за Бездната в човешката душа.

Нека смело разперим криле и прелетим над нея! Може и заедно…

„Любовта се живее с всичките ѝ пламъци.

В тях изгаряме, за да живеем.

А колкото по-малко изпитваме, толкова по-малко живеем.”

Нека сме истински живи! Нали това струва повече от всичко….

Някои хора отиват в Антарктида, за да разберат къде е пределът на човешките сили, а други търсят този предел, срещайки се с ветровете и ледовете в душата си.

„Стопли лицето на студения живот, за да бъдеш Слънцето в Живота на живота си.”

Ето това е истинска поезия… Поезията на Живота!