Димана Йорданова, която влиза в обувките на едни и излиза през носа на други

Текст и интервю: Росен Карамфилов

„Димана Йорданова е равно на Ейми Уайнхаус”
Елин Рахнев написа тези думи на гърба на „По гръбнака”. Не бих могъл да го кажа по-добре от него, затова няма и да опитвам. Ще ми се да добавя само няколко мои наблюдения за Димана. Тя е жена с рефлекси на котка и сетива на голям поет. Тя е мистериозна като глас зад кадър в нямо кино. Тя е внезапна като контракция преди раждане. Нейните дъщери са книгите ѝ. Книги, които не са се появили просто така. Книги, които са плод на реалните ѝ усещания за света. Книги, които нямаш физическата възможност да не довършиш. Тя е пристанище, а за неверните моряци, които я напускат, фарът я боли. Нейната болка е и вашата болка. Нейният опит е и вашият опит. Той гласи следното:
по-добре рана,
отколкото никога

Край на цитата.
Начало на интервюто.

– С първия въпрос искам да те върна съвсем в началото – спомняш ли си денят, в който прописа? Какво те накара дотолкова да излезеш от кожата си, какво отключи тая сила, характерна за твоите стихове?

– Ами, един ден, както си вървях, се спънах и паднах върху листа. И там си останах. Винаги съм имала езика, като начин да достигам света. Да пиша поезия започнах напълно естествено сякаш. Причината? Ако търсим конкретна – протегнах ръка, за да докосна някого, но я ударих в стена. Най-добрата физиотерапия се оказа писането.

– Изброй три любими книги. Тези, без които не можеш.

– „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, „Алексис Зорбас“ от Никос Казандзакис и „Пътуване към себе си“ на Блага Димитрова. Свързващата жилка и в трите за мен е смелостта да съдереш оковите, макар че може с тях да си смъкнеш и кожата.

– Казваш, че писането ти е спестило много сеанси при психотерапевт. В тая връзка – то самото не е ли някакъв вид лудост и как успяваш да не събереш границите?

Писането ми е спестило сеанси, но не ме е излекувало. Аз не мога да си „излекувам душата“ и да пиша. Нали пиша именно защото ми е болна душата. Не че издигам болката в култ, но съм се научила да я уважавам. Само тя ражда, само тя дава лични имена. Просто гледам да не се застоявам в нея прекалено дълго.

– Как би описала всяка една от книгите си с по едно съществително?

„Жената и мъжете, които бях“ – младост.
„По гръбнака“ – зрялост.
„Ама че работа!“ – възторзи.
„Писма до Ния, която не родих“ – болки.
Това съм аз – младост, зрялост, възторзи и болки.

– Често се случва хората да ти крадат статусите и да постват по стените си твои стихотворения, без да изписват името ти. В тази връзка – какво мислиш, че може да се направи в защита на авторското право?

– Нищо. Дразня се само когато ги приписват на себе си. Иначе и аз понякога се влияя от други, не че крада буквално, но разбирам желанието едни думи да са твои, па да не са. Иначе да не забравяме, че в световната литература плагиатството не е било чуждо – най-гениалният плагиат, Шекспир, открадва цялата идея за Хамлет. Достоевски черпи идеи от истории във вестниците, Емил Зола прибавя цели пасажи от чужди книги в своите, Фицджералд свива текстовете на Зелда… и много други примери. Тук различното е, че плагиатът е направил по-добрата версия. Стъпил е на купчина чужди камъни и от тях е построил хълм. А после на този хълм е издигнал нещо като църква. Така че ако ще крадат – нека перифразират така майсторски, че и оригиналът да им завиди. Все пак творчеството е успешна комбинация от идеи. Идеята сама по себе си е нищо.

– Какво би избрала за следващото си прераждане – девет котешки живота или един човешки?

– Ако са девет котешки, ще повдигна вежди от удивление, ако е един човешки, ще свия рамене от примирение. Слава богу, научих се да живея и с двете действия.

– Кои качества изграждат добрия поет според теб?

– Навярно да наблюдава света през плътното и честно око на тъгата и да не се страхува да разкаже какво е видял. Нужен е и характер, разбира се. Без характер всичко е плахо надничане над пропастта, а поезията си иска скачане.

– Ти си автор и на детската книга „Ама че работа”. Различно ли е усещането, когато човек пише за деца? Води ли се по някаква стратегия или тъкмо обратното?

– Аз съм инцидентен автор на детска книга, така че нека не давам препоръки как се създава такава литература. Водих се по това, по което се водя винаги – да съм искрена и да предам ценностите, които имам като човек. Езикът трябваше да бъде по-достъпен. Това е което наблюдавах по-стриктно, другото си се „изля“ самичко.

– Като читател, аз лично възприемам първите ти две стихосбирки като неделимо цяло. Всяка една от тях би могла да бъде продължение на другата. Любовта ли те водеше в написването им или по-скоро издишването на тая любов? И – успя ли да я издишаш докрай?

– Така е, аз самата бих могла да бъда продължение на самата себе си… Любовта и парадоксите, които вървят редом с нея, винаги са ме човъркали. И не съм издишала чувството, а съм го трансформирала, за да го вдишам отново и отново… Подредила съм си приоритетите. Разбрала съм, че има хора – имитации, неща, маскирани като любов, ситуации, които изкарват смисъла извън кожата ти. Тогава се задейства двигателят с вътрешно горене – писането. Животът е непрестанно сбогуване. Аз просто опитвам да се сбогувам красиво, доколкото това зависи от мен.

– Предстои ново заглавие от теб да излезе в Жанет 45 съвсем скоро. Разкажи подробности, ако желаеш.

– Рано е за подробности. Само ще кажа, че книгата е особена, вече дори я нарекоха „смущаваща“. Предназначена е за определени хора, такива, които отдавна я очакват. Без претенция за широк интерес, тази книга е за моите си хора, разкрива от най-тъмното до най-светлото в мен – двете крайности, които ме лашкат, откакто ме има. Елин Рахнев, редактор на книгата и мой много скъп приятел, ме предупреди, че рискуваме много, но ако потънем, потъваме заедно. Ако не потънем – всяка секунда съвместна работа е била парче от спасителния ни пояс. За мен е чест да потъна в такава компания, вместо да се издигна до най-високото в неподходящата.

– Какво е усещането човек като Елин Рахнев да ти вярва?

– Все едно си нобелов лауреат и с ръка на сърцето успяваш да повтаряш единствено: Благодаря. Благодаря. Благодаря. Това е да ти вярва човек като Елин Рахнев. Една висока награда и едно голямо „благодаря“ за начина, по който се е завъртяла земята, че да ви срещне.

– Ако можеше да върнеш назад времето, би ли се захванала с нещо друго, би ли променила нещо в творчеството си, би ли постъпила по друг начин в живота си?

– Бих променила всичко в „творчеството“ си. Искам да редактирам до съдиране, да изтривам, да се отричам. Но би било адски тъпо. Опитвам се да кажа, че съм супер самокритична, да не кажа – офанзивно настроена към себе си, но няма как да изтрия Димана от вчера. Нали ще изчезне и тази от днес. А пък ми е нужна, 34 години съм я създавала – крайно несъвършена, слава на Бога.

– Какво мислиш за сегашната ситуация, в която се намира човечеството? Каква е според теб същината на изпитанието наречено коронавирус?

– Твърде многото крайни (и в двата полюса) мнения ми идват сериозно до гуша. Мисълта на хората, че знаят неща, които няма от къде да знаят, ме напряга. Човечеството е вечна криза, то само по себе си е заплаха, епидемия и проблем. Изпитанията са част от решаване на този проблем. А сам виждаш, че ние сме останали без водачи и авторитети. Няма кой да поведе, да обясни или да даде яснота в нищо. Затова в момента сърбаме, каквото сме си надробили. И някои говорят с пълна уста.

– Коя е твоята мантра за оцеляване?

– Пийни вода, дишай през корема и си пусни Том Йорк.

– Какво си пожелаваш за утрешния ден?

– Да не ми издърпа смисъла, като килим под краката. Не че ако падна, няма да стана – правила съм го стотици пъти. Но не искам животът ми да е нестихваща битка за това да не умра, искам да е нестихваща битка за това да живея. Знам разликата. Алармира ме като простата.