„Детство“

Разказ от Росен Карамфилов

Изображение: скулптура Кольо Карамфилов

Изправен съм на една проходилка и правя ситни крачки. Левия ми крак се влачи като мокър парцал подире ми. Моята прабаба Надежда върви отзад. Оставили са я да ме пази. Императрицата! На осемдесет и девет години – еделвайс, изсушен от лъчите на времето. Сянката ѝ пъпли след мен като повей на вятър и се смалява, смалява, смалява, смалява. Ако спра да мисля за вървенето даже за една десета стотна от секундата, ще замръзна в ступор както винаги.

Болят ме коленете. Мечтая да ходя, но не мога. Детското ми съзнание лети над тая скръб. Скръбта е капчицата пот по челото ми. Капчицата-море. Дете съм още, но умея да говоря с духове. Един от тях ми нашепва нещо в ухото. Напрягам се да го чуя. В един миг краката ми се оплитат един в друг като корабни въжета, спъвам се и падам в розите. Не мога да стана. Свит съм на топка и си гълтам сълзите. В тоя конкретен миг осъзнавам друга своя дарба – мога  да премествам духа си. С едно премигване да го преселя от човешкото ми тяло в някой предмет, растение, животно, пчела, муха, оса, червей, мравка. Мога да вселя енергията си, в каквото си поискам стига да го зърна с очите си. И да премигна…

Едно мигване и ставам същата роза, която преди малко ме убоде като вретено. Убеждата ми точка – отдолу-нагоре. Виждам небето през бодлите си. По тях росата все още е прясна. Короната на цвета ми гори в алена краска, става ярка до болка. Мога да израста нагоре – все едно се протягам така, както не умея ръцете си – и  да стигна нависоко, чак до ей оня облак, който гръмко се смее и да го одраскам с бодлите си. Незрима светлосиня драскотина се появява по тюркоазеното му чело.

Едно мигване и отново ставам аз. Убежната ми точка е пръстта, нея виждам от своето рухнало положение, червеникавата, рохкава почва. Тя ражда доматите на дядо, които после с баба Роси мелим. Тя слага доматите в мечалката, а аз въртя с една ръка и ми е трудно, трудно повече отколкото на всекиго другиго, ала съм толкова радостен,  задето го правя.  В тоя миг моя малък като залък хляб живот има смисъл. Помагам на баба. С една ръка смилам обичта си към нея. Тя после я вари в буркани…
Някой трябва да дойде да ме вдигне. Някой трябва да ме спаси от розите. От бодлите им, които раздраха ръцете ми. Опитвам капчица от младата си кръв. Има вкус на метал. Прабаба ми Надежда стои и ме гледа. Устата ѝ почти се отваря в опит да извика дядо. Тънкият мъх над горната ѝ устна потреперва. Тя вика за помощ навътре. Звук навън не излиза…

***

Трябва да са ме извадили от розите, имам бяло петно относно моментът на измъкването, помня ясно очите на прабаба ми Надежда, в които съзрях един бъдещ свой спомен. Сега съм до камината и гледам жарта. В тая жар дядо след малко ще зарови картофите. Амедео се е прострял на хладния под в биархалето като персийски килим. Той е кръстоска между питбул и боксер. На галено му викаме Медо. От мед, може би, не зная. Козината му има цвят на престоял в каца билков мед, а точно на гърдите му има изобразен кръст. Съвсем истински, черковен кръст. Кръст бял като сняг.

Медо всъщност е създаден за кучешки боеве, но явно се бе сторил хилав на тогавашния му стопанин – един противен турчин. Майка ми го купи от него за двеста и петдесет лева. Турчинът изпи парите за две денонощия. Оттогава  си имаме пазач у дома. Изпохапа сума народ, искаха да го стрелят, но дядо все тъй им се примолваше:

„Внукът ми ще страда. Не го убивайте! Недейте! Заради него.”

Аз седях и преглъщах. Количката бе тронът, който ми даваше негласна власт над останалите. На жертвите на сключената захапка на Амедео им дожаляваше и разстрелът му се отлагаше. До следващия инцидент и следващите молби.
Жарта е готова. Дядо слага с голи ръце картофите върху нея и се изгаря. Медо спи под нозете ми и сънува миризмата на човешко месо…

***

Всяка вечер потапят краката ми в гореща вода с морска сол. Все повече осъзнавам колко не ми трябват тези два крака. Другите използват своите, за да се придвижват. Аз искам да отрежа моите и да ги удавя във врялата, още димяща вода. Сетне – да полетя. Ала за да полетя ми трябват криле. Ще накарам татко да ми ги нарисува. Татко рисува красиво. И ме обича повече от всички в тая къща. Може би затова скоро ще реши да я напусне. Чувствам го. Нашепват ми го отгоре. Още не съм се превърнал в безкрайност, а ми предстои да страдам до крайност. Не заради това, че съм обездвижен. Не защото съм една мъдра статуетка от стъкло и такъв ше остана, докато някой ме изпусне и ме счупи. Не. Не е заради заради присъдите на тялото. Те не ме притеснявам. Не искам само татко да ми липсва…

***

И тоя път предчувствието не ме излъга. Идната неделя и не се върна повече. Оттогава мама ми рисува крилете, но с тях не мога да полетя дори и да копнея…

Защо ли? Много е просто – крилете не са същите. Не са моите…
Не мога да заспя. Баба и мама ми казват лека нощ. Чувам го с неговия глас. Все едно не ми го казват те, разбирате ли ме…?
После дълго стоя буден. Научили са ме да броя овце. Затварям очи, ала не мога да си представя овце. Представям си ангели. Ангели с лица на момичета. Ангели с опашки на русалки. Те запяват в хор химнът на пълната тишина и аз потъвам в нея… В тишината. Незримата ръка на татко ме държи за ръката.

***

Тогава бях безгрижен и това ме смиряваше. Нямах понятие какво е смъртта, но непрестанно мислех за нея, веднъж дори едва не заридах при мисълта, че съм на седем години, а на девет може и да не се събудя някоя сутрин. Не допусках, че е възможно. Мозъкът ми бе прекалено тясна кутия, за да побере в себе си нечий ковчег. И докато си мислех, че сега съм на седем години, а на девет може и да ме няма – когато навърших осем, почина другата ми прабаба – баба Василка. Първата смърт в живота ми. С нея се откърши най-горния клон от върбата на моето детство.

***

      Опитвам с всички сили да открехна вратата към тоя спомен. Резето е заяло. Щом се налага – ще го откъртя. Ще се върна в миналото и ще го превърна в настояще…

***

Сигнал свободно. Баба Василка не вдига домашния телефон. Звъним вече трети час. Баба Роси се тревожи. Дъщерното ѝ сърчице прескача. Майка ми вече е позвънила на Самуил – новото ѝ гадже – и го е помолила да си тръгне от работа по-рано, за да идем да видим какво става.
Няколко дни по-рано баба Василка се бе оплакала, че както излизала от асансьора, изведнъж сякаш някой я блъснал с всичка сила в гърба и едва се е задържала права. Никой от семейството не ѝ обърна внимание, разбира се. Бяхме твърде заети да ѝ се караме, че фрикасето ѝ от вчера е загоряло..

Както и да е – Самуил идва и тръгваме нататък с червения ОПЕЛ КАДЕТ, който мама и татко взеха в чест на нанасянето ни в ОВЧА КУПЕЛ, на улица НАРОДЕН ГЕРОЙ номер 6, вход З като заек. Месеци след това се разведоха и колата остана у майкини. Татко никога не е имал книжка. Уж го късаха на листовките, но всички знаехме, че нарочно не ги взима, за да не може книжката да му пречи на чашката. По ирония на съдбата, сега друг мъж кара червения ОПЕЛ КАДЕТ по пътя към неизвестната участ на баба Василка…

***

Стигаме пред блока. Блок ТРЕЗОР. Аз, майка ми и баба Роси оставаме в колата. Самуил се качва сам горе. Минават не повече от двайсетина минути. Всички стоим като ударени с маша през лицата и чакаме. Особено аз – детето, което издишва предчувствия…

Виждам в съзнанието си баба Василка, паднала на пода, докоснала с пръсти хладта на кафевите плочки. До нея – кофичката с разлятото кисело мляко, разтегления кабел и слушалката, на сантриметри от сухата десница на баба, която инсултът вече е парализирал и тя не може да използва. Виждам предварително онова, което по-късно ще да ми бъде спестено…

В тоя миг виденията ми биват прекъснати. Самуил почуква на прозореца на опела и мама плахо отваря прозореца:

– Жива е. – съобщава той и въздъхва.

Въздишката му запотява стъклото…

***

Щом се качваме в апартамента, веднага ме прибират в детската стая. Успявам да доловя само срички от речта на баба Василка. Глухи, неразбираеми. Толкова искам да отида при нея, но не ми позволяват. Предпочитат да ме предпазят от гледката. Винаги съм намирал това за крайно несправедливо. Ако някой иска да отиде някъде, той отива някъде с помощта на двата си крака. Мен могат да ме избутат с количката, накъдето си пожелаят и аз нямам никакво право да възроптая. Затварят вратата, за да не чувам какво става в кухнята, където баба Василка бере душа. Не са познали. Аз имам такъв слух, че мога да чуя всичко с ушите си и да го съзра в главата си.

Различно дете съм. Когато се боя, или обратно – когато съм безгрижен без предел, започвам да пиша думи с пръст по въздуха. Думи, изписани с големи, невидими букви. Ето ги следващите. Провират се през съзнанието ми като змийчета през хладен процеп.

ПЪРВО

ТУК

ПОСЛЕ

ТАМ

ЩЕ

ПЛАЧЕШ

ДОРИ

НЯМ

     Изписвам ги една под друга, сетне ги събирам в изречение:

„Първо тук, после там, ще плачеш дори ням.”

***

            Дъхът на баба Василка не секна в оная нощ. Откараха я болница, след месец я преместиха във втора, след още два – в трета. Тя все по-малко си спомняше от живота си. Бе забравила коя е баба ми Роси. Помнеше само друга си дъщеря – Дора. Явно четирите  години и половина разлика между двете бе мостът на паметта, който сега бе срутен из основи.
Баба Роси страдаше тихо. Никога нищичко не каза. Обаждаше се всяка седмица в отделението да провери какво е положението. Една седмица не се обади. От болницата позвъниха, за да съобщят новината…
Това бе март месец. До идния март спях на пуснато осветление.С баба Василка всяка нощ си говорехме. Не ми бе разрешено да предавам на нашите какво ми нашепваше…
Отвъдното никога не ме е плашело. Аз съм рожба на ветровете, които ме довяха долу. Гласовете на мъртвите са моите Шопенови ноктюрни. Заспивам под техните звуци на светната лампа. Сънувам предците си, които затварят врати под носа ми. Врати, които не ми е писано да отворя. Белязват ме с присъствието си, което останалите не могат да забележат и затова го наричат отсъствие.

Но аз ги виждам. Всичките. Те от самото начало са част от моето битие. Бях тригодишен, когато съзрях в стаята ми на Драгалевци една старица. Тя искаше да пие вода, молеше ни да ѝ дадем. Бе вградена като сянка в стената и аз единствен успявах да чуя умолителния ѝ вой:
„Жадна съм, чедо! Кажи им да ми дадат вода!”
Предавах веднага вестта на всички вкъщи:

„Дайте вода на бабата! Моля ви!”

Те обаче не я виждаха. За тях стената бе просто стена и там нямаше никого. Не след дълго гласа на старицата утихна. Явно бе умряла от жажда. Него ден дядо боядиса стената в черно.