„Приказка за един гений“

„Приказка за един гений“

Разказ от Росен Карамфилов (трета награда – „Рашко Сугарев 2019) Художник на картината: Кольо Карамфилов Имало едно време един гений. Той бил плод на цветна бременност. Майка му нямала и най-малка представа, че го износва, не забелязала прогресивно нарастващия си...

Разговор за любовта с Нели Стефанова

Разговор за любовта с Нели Стефанова

Текст и интервю: Симона Стефанова Еротиката е слабо засягана тема в българската литература. Народопсихология, нагласа, търсене, това са факторите за мен. Но най - важният фактор за тази тема е смелостта на автора. Защото еротиката съществува и писането за нея е част...

От хоби в творчески бизнес. Разговор със Снежана Мицева

От хоби в творчески бизнес. Разговор със Снежана Мицева

Текст: Симона Стефанова Една тема, която си прокрадва път в нашата дейност и хората, които срещаме и с които работим, е как да превърнем хобито си в наше основно занимание и да го развием в бизнес. Това може да се определи като смелост в днешните времена, но в...

Цветна еуфория с Мария Митева

Цветна еуфория с Мария Митева

Интервю: Симона Стефанова Фотографии: Кристина Мавродиева Багажът, който носим не трябва да ни тежи. Той е малкото, което ни е нужно и би следвало да ни украси. Лекота, любов и красота открих в чантите на "EMVy MyBag" - https://emvymybag.com/. Уникални и доста...

„Маската“ на Триумфалната арка

„Маската“ на Триумфалната арка

Текст: Симона Стефанова Какво си представял и какво мечтаел да изрази художникът авангардист, от български произход, Кристо Явашев, с опаковане на Триумфалната арка : "Ще бъде като жив обект, който ще се движи с вятъра и ще отразява светлината. С тези движещите се...

„Все повече ми харесва да се разхождам сам“, Димитър Ганев

„Все повече ми харесва да се разхождам сам“, Димитър Ганев

Текст: Симона Стефанова Много често започнах да се разхождам сама в парка. Сама си стоя и у дома. Затова заглавието и книгата си дойдоха при мен. Нямам отговор защо ходя сама, не е необходим анализ или препоръки, то просто е така. Заглавието ме провокира и реших да...

„Отсъствия” – в храма на Любовта

„Отсъствия” – в храма на Любовта

Текст: Кристина Митева Обичате ли поезията? Поезията, чиято главна тема е Любовта? Ако отговорът е положителен – намерете тази книга и я прочетете! Дори да не обичате поезия – пак я потърсете и я прочетете, стига да ви вълнува темата за любовта като център на...

За плетените кукли и още нещо. Интервю с Вярка Манолова

За плетените кукли и още нещо. Интервю с Вярка Манолова

Текст и интервю: Симона Стефанова Докато търсех творци на ръчно изработени изделия за още неизградения онлайн магазин asbooks.bg, се срещнах с Вярка Манолова, създател на "Верамано плетенки" - https://www.facebook.com/veramanocrochet. В началото беше невъзможно да...

Към безкрая заедно с Кристина Митева

Към безкрая заедно с Кристина Митева

Текст: Симона Стефанова Какво е безкрая? Един стремеж, вибрация, енергия, която търсим извън ежедневието, извън земните страсти, над стъпките, които правим, над въздуха и облаците. Някъде, някога. Безкрая, може би е любов, състояние на неповторимост и променливост....

„Да заслужим мечтите си“. Разговор с Диана Сергиева

„Да заслужим мечтите си“. Разговор с Диана Сергиева

Текст и интервю: Симона Стефанова Фотографии: Кирил Станоев Ние случваме мечтите си. Те се зараждат в нас, израстват, развиват се, разширяват се, понякога ги отхвърляме, но силата им е по - голяма от всичко останало. Това зависи от нас. "Sidhharta Handmade" -...

„Белег“

Разказ от Росен Карамфилов

(първа награда – „Душата на един извор” 2018)

Художник на картината: Кольо Карамфилов

Откакто се помня имам само душа. Така се родих – без тяло. Или по-точно – с тяло, неспособно да износи големината на духа ми. Лекарите твърдят, че никога няма да проходя. С течение на годините все повече им вярвам. В началото се бунтувах – измъчваше ме тая проклета мисъл! Питах се с какво заслужавам такава орис. Бе като побой с точилка над малчуган, задето е извършил някоя дребна пакост. Пръчката свистеше и пореше въздуха с ударите си. Но синини нямаше. Раните бяха отвътре. Те бяха невидими. До ден днешен чувствам парещата агония на незримото. Не мога да я споделя с никого. Не ми е позволено. Бог ме помоли да мълча, преди да ме изпрати тук долу. Довери ми тайната за Извора. И ме изпроводи по посока на светлината…

Стоях шест месеца в утробата на майка си. Не издържах до деветия. Явно ми е било студено. Така си го обяснявам. Мислел съм си, че вън, сред живите е по-топло, отколкото в майчиния корем. Не бих могъл да твърдя със сигурност дали съм грешал. Светът сам по себе си е мразовито място по начало. Той е една безконечна зима. Разбрах това, докато ме разнасяха по разни болници, докато разни светила в медицината правеха опити да ме излекуват от парализата, но тя само им се смееше в лицето с беззъбата си уста и продължаваше да ме държи прикован към леглото.

Откъде дойде тая болест и на какво трябваше да ме научи тя? Това се питах, още невръстен. Бях един малък мъдрец, който почти се бе изправил на крака след лечението в Москва. Нашите в ония години все още не се бяха намразили и всичко беше недотам ужасяващо. Но после някакви други специалисти ми забраниха да се движа, за да не ми изскочи тазобедрената става. В крайна сметка – естествено – това така или иначе се случи. Подобрението ми рухна като берлинската стена. Нямах право не да ходя, а да стъпвам. Вдигаха ме като труп. Пренасяха ме. От точка А до точка Б. Най-тъжната тъга вкусих тогава с детското си небце. Най-тръпчивата и сладостна тъга, която ме е спохождала. Не ще забравя татковите ръце, които ме вдигаха от едно място и ме слагаха на друго. Тогава ще да съм откачил.

Последва поредица от операции. Няма да ги описвам с подробности. От тях ми останаха само белезите. Осем. Броил съм ги. Осем пълни упойки. Осем съкращения на пъпната връв на тоя мой живот. И ни едно прерязване…

Правеше ми впечатление, че винаги ме оперираха през зимата. Не по-рано от декември и не по-късно от март. Имах възможността да наблюдавам как снегът застилаше улиците с преспи белота, как снежинките танцуваха в полет, ала нито една от тях не падаше върху челото ми, понеже бях затворен в болничната стая. Прозорецът ѝ бе моят телевизор.  По него не даваха „Том и Джери“.

Професорите-ортопеди не ми разрешаваха да излизам навън с месеци и ме тъпчеха с бариева каша, вместо със сутляж. Повечето снимки от детството ми бяха правени с рентген. И аз им се радвах. На тия видения в чернобяло, които само докторите можеха да разчетат. Радвах се и на докторите. Въобще – радвах се на живота си. На лицето ми бе изписана една усмивка, сякаш татуирана върху него. Усмихвах се, докато ме рязаха. Усмихвах се, докато ми сваляха гипса. Усмихвах се, докато ми махаха конците. Усмихвах се, докато ме раздвижваха. Усмихвах се, докато ме караха да ходя с проходилка. Усмихвах се, докато ми слагаха компреси с парафин, за да отпуснат мускулите ми. Усмихвах се. Не спирах да се усмихвам. А така ми се плачеше…

***

     В съня татко ме носи на конче. Върви сред някакви поля и си свирка с уста. Твърде млад е, за да ми бъде баща. Но аз съм негов син и го знам. Той проговаря първи:

– Страхуваш ли се, гълъбе?

     Въпросът му ме разтреперва. Не усещам никакъв страх, ала треперя. Държа го здраво за раменете. Вятърът е горещ. Побиват ме тръпки от топлина.

– Не, татко. – отвръщам.

     Биенето на сърцата ни е почти в унисон. Моето изпреварва неговото. Неговото превъзхожда моето.

– Ти винаги си бил най-смелото момче на земното кълбо. – казва той.

– Тъжен съм, татко. – казвам му.

     Той продължава да върви сред полята. Няма как да се погледнем един другиго, защото сме един над друг. Аз се държа за него. Той върви вместо мене. Спира изведнъж и изрича:

– Ти си готов, сине.

– Готов за какво, татко? – недоумявам аз.

– Да продължиш по пътя. – довършва той.

– Но аз не мога да ходя, татко… – казвам.

– Това е защото си ангел. Ангелите не могат да ходят.

     След тази реплика онемявам.

– Ще ти покажа – казва.

     Сваля ме от гърба си. И заедно политаме…

***

Нечии гласове ме извадиха от унеса. Дочух разговор:

– Ако не действаме до 12 часа, ще го изгубим. Трябва да го отворя. – рече единият.

– Няма ли друг начин, докторе? – рече вторият.

– Направете каквото е необходимо. – рече третият.

Из помещението се разнесе вой. Вой на жена-вълчица.

В просъница успях да разпозная коя е.

Лежах неподвижен, със запоени клепачи.

Неспособен бях да прогледна.

***

Операционните прожектори ме осветиха. Всичко наоколо бе тъмносиньо. Съществувах в несвяст. Съществувах извън съществуването. Стисках вярата си в юмруци, молих я да не се изплъзне, да не изтече като вода между пръстите ми. Самата тя бе вода – не бе плътна материя, създадена бе, за да напои гърлата на жадните. Тя бе Изворът, за който ми разказа Бог, преди да ме спусне сред тълпата – при останалите смъртни, чийто хоризонт бе една права линия с начало и край. Без среда. Една отсечка на несбъднатото, начертана от слепец.

Последва болката. Разряза ме на две. Обвивката ми стана руина.  Душата ми остана във дланта. На дясната ръка…

***

Бавно започнах да излизам от упойката. Пак бях герой. Естествено – не очаквах почести и признания. Медицинските сестри танцуваха около кревата ми като валкирии. Източваха моята кръв, а ми преливаха чужда. Вените ми бяха изпъкнали до спукване. Решението бе да се предам. Изходът – да се издигна. Не ме интересуваше какво ми предстои. Представите ми бяха отишли отвъд небесата. Отчаяно копнеех да зърна красотата. Хербаризиран в очертанията на картина. Изгубил взор за реалността и памет за настоящето. Погубил насъщните шансове да разполагам с бъдеще. Заровил своите надежди някъде дълбоко, насред градините на празнотата. Забравил името си, епикризата, диагнозите. Избягал надалеч от шума, от хорската глъч и кучешкия лай. Въдворен в затвора на неподвижността. Уж обречен, а всъщност благословен. И някак променен. Както след всяка рана, която постепенно зараства, но белегът след нея така и не се изличава. Неволното движение, което наранява. Сетното упование , което ни остава. Скръбта, която ни разрушава. Веруюто, което ни обединява. Онова, което ни съживява.

Изворът! Той е добротата. Да вярваме, че ближния ни е също толкова ценен. Да създадем верига помежду си. Да любим без граници, да мразим само в мислите си. Да не пропускаме миговете на същинско обичане. Да посадим дърво и да стоим до него, дорде започне да дава плодове. Да поливаме цветята в саксиите. Да не се сърдим на създателите си. Да простим на мъртвите, че са ни напуснали. Да не търсим обяснение за гибелта им. Да спазваме законите на природата. Да не крещим, когато сме ядосани. Когато за пореден път угасваме в безсилие. Да не съдим, за да не бъдем съдени. Да не прекрачваме границата на търпението си. Да не стъпкваме мравките и другите твари под краката си. Да не изричаме случайни слова, да не сеем навред обиди. Да бъдем противоотрова за черната отрова. Да прегръщаме, целуваме и галим, преди да остареем и десниците ни да окапят.  Да следваме пътеката към възвишението. И там – на върха на планината – да вдишваме и издишваме с пълни дробове тоя дар, даден свише – да бъдем човеци и да се наслаждаваме дори на тъмнината. Тя рядко продължава дълго. От друга страна – трагедията на човека е всеобща и тя започва с проплакването и завършва с издъхването.

Това бе тайната за Извора. Прости ми, Господи, че не я опазих! Изрекох я наум и се разтресох. Бях я освободил от себе си. Бях разкъсал оковите на тайнството. Сега – нека ме смаже правдата на Твоята милост!

Краката ми помръднаха, сякаш за да направят крачка. Махнах сондата, забучена в носа ми. Изтръгнах кабелите на всичките апарати. Не бях убеден дали съм в състояние да проговоря, но опитах.

Думата, която се изниза между зъбите ми беше „татко“.

 

 

 

 

 

 

„Приказка за един гений“

„Приказка за един гений“

Разказ от Росен Карамфилов (трета награда – „Рашко Сугарев 2019) Художник на картината: Кольо Карамфилов Имало едно време един гений. Той бил плод на цветна бременност. Майка му нямала и най-малка представа, че го износва, не забелязала прогресивно нарастващия си...

Разговор за любовта с Нели Стефанова

Разговор за любовта с Нели Стефанова

Текст и интервю: Симона Стефанова Еротиката е слабо засягана тема в българската литература. Народопсихология, нагласа, търсене, това са факторите за мен. Но най - важният фактор за тази тема е смелостта на автора. Защото еротиката съществува и писането за нея е част...

От хоби в творчески бизнес. Разговор със Снежана Мицева

От хоби в творчески бизнес. Разговор със Снежана Мицева

Текст: Симона Стефанова Една тема, която си прокрадва път в нашата дейност и хората, които срещаме и с които работим, е как да превърнем хобито си в наше основно занимание и да го развием в бизнес. Това може да се определи като смелост в днешните времена, но в...

Цветна еуфория с Мария Митева

Цветна еуфория с Мария Митева

Интервю: Симона Стефанова Фотографии: Кристина Мавродиева Багажът, който носим не трябва да ни тежи. Той е малкото, което ни е нужно и би следвало да ни украси. Лекота, любов и красота открих в чантите на "EMVy MyBag" - https://emvymybag.com/. Уникални и доста...

„Маската“ на Триумфалната арка

„Маската“ на Триумфалната арка

Текст: Симона Стефанова Какво си представял и какво мечтаел да изрази художникът авангардист, от български произход, Кристо Явашев, с опаковане на Триумфалната арка : "Ще бъде като жив обект, който ще се движи с вятъра и ще отразява светлината. С тези движещите се...

„Все повече ми харесва да се разхождам сам“, Димитър Ганев

„Все повече ми харесва да се разхождам сам“, Димитър Ганев

Текст: Симона Стефанова Много често започнах да се разхождам сама в парка. Сама си стоя и у дома. Затова заглавието и книгата си дойдоха при мен. Нямам отговор защо ходя сама, не е необходим анализ или препоръки, то просто е така. Заглавието ме провокира и реших да...

„Отсъствия” – в храма на Любовта

„Отсъствия” – в храма на Любовта

Текст: Кристина Митева Обичате ли поезията? Поезията, чиято главна тема е Любовта? Ако отговорът е положителен – намерете тази книга и я прочетете! Дори да не обичате поезия – пак я потърсете и я прочетете, стига да ви вълнува темата за любовта като център на...

За плетените кукли и още нещо. Интервю с Вярка Манолова

За плетените кукли и още нещо. Интервю с Вярка Манолова

Текст и интервю: Симона Стефанова Докато търсех творци на ръчно изработени изделия за още неизградения онлайн магазин asbooks.bg, се срещнах с Вярка Манолова, създател на "Верамано плетенки" - https://www.facebook.com/veramanocrochet. В началото беше невъзможно да...

Към безкрая заедно с Кристина Митева

Към безкрая заедно с Кристина Митева

Текст: Симона Стефанова Какво е безкрая? Един стремеж, вибрация, енергия, която търсим извън ежедневието, извън земните страсти, над стъпките, които правим, над въздуха и облаците. Някъде, някога. Безкрая, може би е любов, състояние на неповторимост и променливост....

„Да заслужим мечтите си“. Разговор с Диана Сергиева

„Да заслужим мечтите си“. Разговор с Диана Сергиева

Текст и интервю: Симона Стефанова Фотографии: Кирил Станоев Ние случваме мечтите си. Те се зараждат в нас, израстват, развиват се, разширяват се, понякога ги отхвърляме, но силата им е по - голяма от всичко останало. Това зависи от нас. "Sidhharta Handmade" -...

Enable Notifications    OK No thanks